Механизъм на действие на растежния хормон
Механизмът на действие на растежния хормон е преосмислян многократно при добиване на нова информация за него. Отначало се е считало, че той стимулира растежа чрез директно действие върху тъканите, а по-късно, че той действа единствено чрез соматомедините. Ако се инжектира растежен хормон в едната проксимална тибиална епифиза се предизвиква унилатерално удебеление на хрущяла, който подобно на другите тъкани образува ИРФ-I. Сегашната хипотеза, обясняваща тези резултати се състои в това, че растежният хормон прави хондроцитите чувсвителни към ИРФ-I, като след това локално синтезираният и циркулиращият ИРФ-1 причинява растежа на хрущяла. Ролята на циркулиращия фактор е важна защото инфузията на ИРФ-1 при хипофизектомирани плъхове възтановява разстежа на костите и нетното тегло на тялото. Ростежният хормон вероятно упражнява ефектите си след комбинирани в различни пропорции с циркулиращия и локално образуван ИРФ-1.
Хипоталамичен контрол на растежа и хормоналната секреция
Секрецията на растежния хормон се регулира от хипоталамуса. Той секретира растежен хор- мон-освобождаващ хормон (РХОХ) и растежен хормон-инхибиращ хормон (РХИХ), в порталното хипофизно кръвообращение, под формата на хипоталамични лези. Ако растежният хормон се секретираше постоянно, то при деца хипоталамичният контрол би бил учудващ. В хипофизата на възрастните обаче, както и при децата има големи количества РХ, и при двете групи има големи спонтанни флуктуации в секрецията, но също и увеличения и намаления в секрецията в отговор на специфични ежедневни стимули. Секрецията на РХОХ е епизодична и увеличенията й съвпадат с повечето, но не с всички увеличения на секрецията на РХ. Соматостатиновата секреция в порталните вени обикновено е по-постоянна.
Секрецията на растежния хормон е регулирана по принципа на обратната връзка, подобно на секрецията на другите хипофизни хормони. Той повишава циркулиращия ИРФ-I, който на свой ред упражнява директен инхибиращ ефект върху секрецията на РХ. ИРФ-I също увеличава соматостатиновата секреция.
Стимули, повлияващи секрецията на растежен хормон
Както беше отбелязано базалната плазмена концентрация на растежния хормон нормално варира между 0 и 3 ng/ml при възрастни. Тя не е значително висока при деца. Големината на секрецията обаче, не може да се оцени по единични измерени стойности защото има нерегулярно рязко увеличение на секрецията през 24 чсовия период. Средната денонощна концентрация на растежния хормон е 2-4 ng/ml при възрастни и 5-8 ng/ml при деца и в пубертета.
Стимулите, които увеличават секрецията на растежния хормон са многопластови. Повечето от тях попадат в три основни категории: (1) състояния като хипогликемия и гладуване, при които има действително или настъпващо намаление на енергетичен субстрат за получаване на енергия в клетките; (2) състояния, при които има увеличени концентрации на някои аминокиселини в плазмата и (3) стресови стимули. Счита се, че отговорът при въвеждане на глюкагон дава полезна информация за механизма на секрецията на растежен хормон при пациенти с ендокринни заболявания. Макар, че секреторните отговори при другите стимули могат почти винаги да се извлекат, те варират между отделните индивиди. Увеличение на секрецията се наблюдава почти без изключение при лягане за сън, но връзката между растежния хормон и съня остава все още неизяснена. Секрецията на растежния хормон се увеличава при индивиди, лишени от REM-фазата на съня и се потиска по време на нормалния REM сън.
Инфузията на глюкоза намалява плазменото ниво на растежния хормон и потиска секреторния отговор на физическо усилие. Увеличението, получено при въвеждане на 2-дезоксиглюкоза вероятно се дължи на вътреклетъчен глюкозен дефицит защото тази субстанция блокира катаболизма на глюкозо-6-фосфата. Половите хормони, особено естрогените увеличават секреторните отговори на стимули като аргинин и инсулин. Секрецията на растежен хормон се потиска от кортизол, СМК и медроксипрогестерон. Секрецията на хормона се увеличава от L-допа, който повишава освобождаването на допамин и норепинефрин в мозъка, а също и от агониста на допаминовите рецептори апоморфин. Стимулиращите ефекти на норепинефрина и допамина са централни. Едновременно с това е открито, че допаминът упражнява и задръжащ ефект върху секрецията, който се осъществява чрез D2 рецепторите и налага директен ефект върху соматотропните клетки.